Античност[редактиране | редактиране на кода]
Петрич е един от старите градове по долината на средна Струма. Според местни краеведи, днешния град Петрич е наследник на древното тракийско селище, разположено в южното подножие на възвишението Кожух. В тази местност, разположена на 10 км североизточно от съвременния град, през 4 век пр.Хр., възниква тракйско селище на племето меди. През 1 век пр.Хр. римлянитезавладяват земите на медите и тогава малкото селище при Кожух се превръща в добре укрепен римски град – крепост, който е опазвал средното течение на Струма и Рупелския пролом. Според интерпретацията на сведенията на римския историк Тит Ливий се допуска, че този град се казвал Петра. Археологическите разкопки показват, че той е съществувал до 6 век сл.Хр., когато е опожарен от славяните. Предполага се, че останалите живи жители са напуснали опожарения град и се заселили в подножието на близката планина Беласица, с което поставили началото на днешния град Петрич, като към старото име е добавено славянското окончание „-ич“.
Последните археологически изследвания и локализацията на античния град Хераклея Синтика в местността Кожух, доказват, че между този град, разположен в земите на тракийското племе синти, и съвременния Петрич не съществува никаква приемственост, а хиатус от няколко века. Най-ранните поселения на мястото на града се появяват едва през 10 - 11 век. Петрич се оформя като значимо селище и регионален център едва в края на 12 – 14 век.[2]
Средновековие[редактиране | редактиране на кода]
Петричкият край е присъединен към българската държава през 837 година в резултат на войната на българския кан Пресиан срещуВизантия. В края на 10 и началото на 11 век земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 година недалеч от днешния град в така наречената Ключка клисура се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II. Останките от Самуиловата крепост и до днес напомнят за ослепяването на пленените 14 000 български воини. За това деяние византийският император Василий II получава прозвището Българоубиец.
През периода 12 - 14 век Петрич се превръща в здрава твърдина – част от укрепителната система в югозападна България. За това свидетелстват останките от средновековната крепост Гяур калеси, около която първоначално възниква градът. Поне през 13 - 14 век градът се състои от две части - крепост, т.е. укрепено градско ядро и неукрепен външен град, но с охранявани от кули с входно-изходни артерии.[3]
За първи път Петрич се споменава в писмените извори в грамотата на владетелите Йоан и Константин Драгаш, които през 1376-1377 подаряват тук имоти на руския манастир „Свети Панталеймон“ в Атон.
Градът пада под османска власт след 1395 година, когато заедно с неговата околност е включен в състава на Кюстендилския санджак като център на самостоятелна нахия.[4]
В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]
През годините на османското владичество Петрич придобива мюсюлмански облик. Българите бягат в отсрещната планина Огражден, за да бъдат по-далече от своеволията на турците. Османският пътешественик Евлия Челеби, посещава Петрич през 1652 година и съобщава, че паланката има 240 недотам благоустроени къщи с градини. Има всичко две махали с джамия, параклис, два хана и само една баня. Център е на кааза с 80 села. Има 50 дюкяна, което подсказва за нивото на занаятите и търговията.[5]
Петрич е известен преди всичко със селскостопанското си производство: пшеница, ечемик, ръж, овес, памук, ориз, тютюн, афион, плодове, важно място сред които заематкестените. През периода 16-19 век, западно от града в землището на село Долене се провежда прочутият Долянски панаир, който се утвърждава като един от най-големите панаири в европейските владения на Османската империя.[6]
През Възраждането с развитието на занаятите и търговията градът и населението му нарастват. Петрич отново променя демографския си облик. През 19 век в града се заселват български фамилии от планината Огражден, Негушко, Гостиварско и от други места. В 1845 година руският славист Виктор Григорович на път от Струмица за Сяр посещава града и пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
| „ | В градчето Петерч е пълно с рушащи се къщи и прекрасни градини. Няма нито църква, нито училище. Ако се вярва на жителите, построяването им не се разрешава от турците.[7] | “ |
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Петрич (Pétritch) , Мелнишка епархия, живеят 350 гърци.[8] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Петрич (Petritch) е посочен като град с 1 070 домакинства с 1 264 жители мюсюлмани и 1 312 българи.[9]
| „ | Градът Петрич лежи на река Струмница в подножието на Белашица. Има около 100 магазина и няколко хана, 2 църкви, 1 училище, 2 джамии и 1 мюсюлманско училище. Той е седалище на мюдюра, кадията и меджлиса на каазата. Пазарът е всяка сряда.[10] | “ |
Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) населението на града вече брои 7 190 души, от които 2 450 българи, 4 600 турци, 40 власи и 100 цигани.[11]
Както всички градове в Османската империя, така и Петрич, въпреки значителното си нарастване не е имал градоустройствен план. Къщите са изградени от груби големи камъни, взети от речното корито и са споени с кал и слама, гъсто натрупани по двата бряга на реката, която прорязва града. Приземният етаж винаги се е използвал за складиране на продукти и обор за животните. За горния етаж, който е служил за дом на семейството, се отива отвън чрез стълбище, приличащо на подвижна стълба. Домашната мебелировката е проста. Стаите са застлани с тъкани шарени черги, а по рафтовете са наредени бакърени, дървени и глинени съдове.
Както навсякъде така и в Петрич облеклото е израз на социални различия. По-богатите са облечени с копринени фустани, дълги рокли, самурени кюркчета и с три реда на шията, а по - бедните с обикновени тъкани фустани, шарени престилки и големи шамии.
Петричани са трудолюбиви хора. По-голямата част от времето си те прекарват в тежък труд в чаршията, на дюкяна, в работилницата, на полето, на своето дребно парче земя или в чифлика на бея и чорбаджийската нива. „Техните движения - пише англичанинът Джордж Абът, са бавни, но сигурни. Лицата им загрижени и изгорели от слънцето. Не притежават дарбата красноречие, но в замяна на това са надарени със способност за усилена, непрекъсната работа“.
Възрожденски борби[редактиране | редактиране на кода]
По времето на Възраждането Петрич се изправя за нов живот. В него се разгаря упорита борба срещу гърцизма за налагане на българския език в училището църквата. През 1857 година с труда и средствата на цялото християнско население от града се изгражда църквата „Успение Богородично“. В храма се въвежда богослужение на гръцки език, а в двора му се разкрива гръцко училище. През 1868 година завършва строежът на първата българска църква „Свети Николай“, която се превръща в център на борбите на българското население срещу гръцката пропаганда. През същата година в Петрич е основана и първата българска църковна община, която се утвърждава в главен обединителен център на българите в Петричко.[12] С нейно съдействие през 1873 година се открива първото новобългарско училище от йеродякон Агапий Войнов от Кюстендил. След него до 1876 година, като учители в града работят Ефтим Поптраянов от Пехчево и Димитър Филипов отРадовиш.[13] В 1876 година след Априлското въстание българското училище е затворено, а гръцкият силогос изпраща в Петрич безплатен гръцки учител.[14]
По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 година градът влиза в пределите на освободена България. На 20 май 1878 година българската община в града се присъединява към Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония до Великите сили с искане за влизане в сила на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към България, с подписите на Стоян Георгиев и Георги Урумов.[15] Съгласно клаузите на Берлинския договор Петрич е върнат обратно на Османската империя, където остава до 1912 година.
В 1881 година Урумов от Радовиш прави неуспешен опит да отвори отново българското училище. Училището е отворено от Лазар Теофановот Мелник, но скоро той е изпратен от властите с белезници на ръце в Сяр. Едва на следната 1882 година училището отваря врати, като главен учител в града става Кочо Мавродиев с помощник Димитър Филипов.[16] Мавродиев има големи заслуги за развитието на българското културно и просветно дело в Петрич и Петричко. Той е основоположник на класното и девическото училище в града. По негова инициатива на11 май 1889 година за първи път се празнува празникът на славянската писменост.[17]
През 1891 година Георги Стрезов пише за Петрич:
| „ | Градът Петрич, центърът на казата, лежи в подножията на Беласица; пада се на СИ от Сяр на 12 часа път. Посред града тече планински поток, който във реме на силни дъждове влече къщи и дюкяни. Къщите са вехти, дървени; а улиците тесни, изкривени, както във всичките по-малки градове в Македония. В сряда става доста оживен пазар за цялата околия. Специално в Петрич се разпродават всякакви овощия за Сяр, Солун и Джумая. Откъм западната страна, вън от града се виждат развалини от една кула, „Гяур кулеси“ наречена. Местно едно предание разказва, че тя била часто от една крепост, която принадлежала на някой си български цар. От тая твърдина сега стоят само железни затворени врата.
[...] До града е „Тодоровата поляна“, оброчище, дето става водосвет на Тодоровден.
Числото на къщите възлиза до 1150; от жителите 3250 са турци и 2600 българе. Има две църкви, в едната от тях, в по-хубавата, се допуска по нещо на български. Има мъжко и девическо гръцко училище, с 3 учителя и 47 ученика. Българското мъжко училище брои 90 ученика с 2 учителя; девическото: 49 ученички с 2 учителки. Сравнително с всичките други околни градове българщината в Петрич най-добре е поставена. Той е едничкият град по тези краища, дето българите имат надвес над гърците. Петричане при все това признават Гръцката патриаршия, Мелничкия гръцки митрополит.[18]
| “ |
В началото на 1892 година мнозинството от българите в Петрич и района преминават официално под ведомството на Българската екзархия.[19] Към 1893 година според Атанас Шопов градът има 9000 жители, от които 6000 мюсюлмани, а останалите - православни българи.[20] Гъркоманската партия в града обаче запазва позиции. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Петрич се състои от 3 392 българи екзархисти, 1 080 българи патриаршисти гъркомани, 20 гърци и 176 власи. В града функционира едно начално и едно прогимназиално българско училище с петима учители и 173 ученици, както и 2 начални и 1 прогимназиално гръцко училище с 4 учители и 55 ученици.[21]
През 1899 година - е представено първото театрално представление в града, а през 1909 година е основан струнен оркестър.
През 1899 година учителят Георги Константинов полага основите на комитет на ВМОРО в града. Тук развиват своята революционна дейност известни дейци като Димитър Гущанов, Атанас Лютвиев, Мануш Георгиев и Христо Чернопеев.
В България[редактиране | редактиране на кода]
По време на Балканската война през октомври 1912 година Петрич е освободен от четата на капитан Никола Парапанов. Шестдесет и шест души от града се включват в редовете на Македоно-одринското опълчение.[22] Турците напускат града, както и голяма част от гръкоманите, които се заселват от другата страна на Беласица в село Ветрен, прекръстено на Неон Петрицион (на димотики днес Нео Петрици, в превод Нови Петрич).[23] В града се установява българска военно-административна управа. Комендант на Петрич става Никола Парапанов, а първи кмет - Михо Попов.[24] За околийски управител на новосформираната Петричка околия е назначен Стаме Станоев.[25]
Намалелият брой на жителите на града отново се увеличава след Междусъюзническата война, когато хиляди бежанци поемат пътя към свободната част на отечеството. В Петрич се установяват да живеят около 4500 души бежанци от анексираните от Сърбия и Гърция Вардарска и Егейска Македония. За няколко години броят на жителите на града достига 7164 души.
От 1920 година до 1934 година Петрич е окръжен град, административен център на Пиринска Македония. Между двете световни войни се извършва и първото планиране, водоснабдяване и електрифициране на града. По това време се построяват сградите на гимназията и училище „Кочо Мавродиев“, „Гоце Делчев“ и „Отец Паисий“. Център на културния живот става читалище „Братя Миладинови“, което се настанява в турската джамия "Султан Селим". Издигнат е паметникът "Загинали за Родината" в памет на загиналите петричани в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В града се издава "Петрички окръжен вестник".[26]
След освобождението в поминъка на петричани не настават никакви особени промени. Земеделието, скотовъдството и занаятите остават основен източник за прехрана. Земите на избягалите турци по време на Балканската война се разделят на малки късове и се раздават на безимотните семейства и бежанците.
През октомври 1925 година по време на гръцко-българския пограничен конфликт, известен като Петрички инцидент градът е бомбардиран от гръцката армия. Петричани дават решителен отпор на гръцките части и не допускат Петрич да бъде превзет.[27]
Днес Петрич е административен, стопански и културен център на Община Петрич. Населението през 1997 година е 27 887 души. Петричка община включва 55 села, с които населението възлиза на 57 477 души към 1997 година. В Петричка община има 3 начални училища, 24 основни училища, 6 средни училища, 8 детски градини, 14 обединени детски заведения. Културна дейност развиват 21 читалища. В Петрич са открити Исторически музей и Общински детски комплекс.
Няма коментари:
Публикуване на коментар